Мадрид и обратно

Първата част е тук
На път към Мадрид. Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес. Започваме бавно с центъра на Испания – пуерта дел Соло.

Мадрид

Площада на музея рейна София

Пласа де Майор

Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ – младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София – Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника. От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го. После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват?

Ето ги - Заради тях дойдохме

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид ? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки , сенчести пътеки, купонджийски естради…Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

в един от парковете

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори изглеждащи по зле от ЦК. В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI – трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят.

Валенсия

Отново

Архитектура от Валенсия

Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен.

Не е сигурно кой е в аквариума, ние или те

Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби. http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Малко замаяни хващаме пътя за Барселона.

Барселона. Шумен, голям, мръсен и смърди на баня /влага/ примесено с пури. Това е началото. Прави улици, перпендикулярни и уредени – еднопосочни. Всичко е ясно. Изведнъж хоп две го пресичат на кестерме Диагонало и Меридиано. Ха! По средата площад. Всичко в Барса или както те го пишат BCN уж изглежда нормално, на пръв поглед. Ама винаги има закачка. Многопластов град, има нещо шеметно тук. Разхождаш се и то полека лека те грабва. Вечерно фонтанено шоу за съжаление няма подготвяли го за деня на Барселона. Феран – нашият домакин ни прави вечерна разходка. Дом на музиката(Каталуня), Учебен театър (Каталуня) хлебарница (Каталуня) нали ви казах за многоезичната държава Испания. Даже дните понеделник, вторник… са на различни езици. И той не люби централната кралска власт. Направи ми впечатление на магистралата за Барса спирахме на всеки 5 км да плащаме. Доста идиотска работа при положение че идеята е скоростен път. Но и това било отмъщението на испанците. За Мадрид водят безплатни а?

Заповядайте

Гауди

Градът започва да ни обсебва. Тези ненормалници Гауди и Миро явно са облъчили целия град. Представям си каква е била тази общинска управа дето е дала купища пари за създаването на черква на изключителният авангардист Гауди и при това 100 години по-рано, тази община е избрала да напише химна им един чужденец – занзибарец – Фреди. Не преставаме да се удивляваме. Ето няколко линка ако нашите снимки не са достатъчни:
http://www.andrew.cmu.edu/user/brgordon/images/eurotrip2003/images/Gaudi-House.jpg
http://www-cdr.stanford.edu/~wgriffin/photoAlbums/EuropeTrip_10_02/Barcelona%20Spain/images/019%20-%20Sagrada%20Familia%20-%20Gaudi%20side.jpg
http://www.brynosaurus.com/album/2003/0527-Barcelona/gaudi-lg.jpg
http://www.greatbuildings.com/buildings/Park_Guell.html

Площадите на този град носят свое усещане. Вечер наблюдаваме Саграда Фамилия и непрекъснато се питаш, абе шегувал ли се е геният или да. Разхождаш се из улиците и площадите и хоп: [image=http://dreamtrip.kolio.net/barcelona/thumbs/PICT8709.JPG] [/image] нещо те провокира. Ние решаваме да посветим този хубав ден на големите плажове. По плажа доста гларуси. По големи позьори са от нашите. Естествено посещаваме музея на Миро, за когото вече мисля като символ на Барса.

Миро

Шемет е. Малко позападналия олимпийски ансамбъл, Тибидобо – хълма със забавленията тип Дисни. Изпускаме последното влакче за хълма. Но пием кафе и изпълняваме една от любимите си процедури да видим всеки град отвисоко. На кръчма(Каталунска) сме в квартала с Феран. Менюто е написано на черната дъска и готвача е абсолютен тежкар. Работи от 9 до 11 вечер. Който се класира яде, който не ?. Впечатляващо е това и в Залцбург бяхме в такъв и още някъде. Ресторант да не работи събота и неделя. Хората ценят почивката си показват уважение към себе си. Клиентите ( харесват как готви и идват навреме, от 9 до 11 се пука по шевовете. После той си сяда да вечеря и минаваме на сангрия. По телевизията дават мач на Реал Мадрид и всички са с фланелки на Барса.
Рамбла – бед плейс казва Феран и аз съм съгласен. Всички са там. Виж паметника на Колумб е прекрасен. Само не разбирам какво общо има с Барселона, човека генуазец, спонсорите са кастилци и андалузци, тръгнал е от Канарските острови. Явно си е туристическо плагиатстване.

В парка Гюел има маймуни

Парка Гюел – шедьовър. Този човек ти отваря нови хоризонти в съзнанието. Разхождаме се по тузарската улица Пасея де Грация, гледаме сградите и цъкаме, няма прави ъгли при Гауди, даже прозорци с прави ъгли няма. Кошмар е бил той за клетите строители. Архитектите на Испания (да ме прощават местните/каталунски/ патриоти за обощението) са наистина гениални.

Барселона

Пием пресен сок от джус и напускаме Барселона и Испания. Пускаме в колата Фреди и Монсерат и вече започва да ни липсва. Наистина остава в душата този град. Това че докато се разхождаш из него те кара да се усмихваш те прави приятел. Както и да е. Непременно ще се върнем.

Отново Франция южна – Кот де Азур.

Достатъчно е да го чуеш. От големия космополитен град попадаме в Трес, прованс градчето в което Сезан е рисувал Сент Виктоар. Там гостуваме в една ферма за пиленца с много деца и много усмивки. Марианик е домакинята ни. Истински бохем сърдечна, енергична и винаги усмихната. Децата и два пъти повече. На гости има също една американка със сина си.

Усмивките в този дом са безкрайни

Това е видял Сезан

Изобщо разбирам защо са популярни французите. Малко усмивка, любезност и после славата на Франция. И на нас нищо няма да ни струва. Ние вече с нашата отработена програма, а тя ни готви Рататуя това е нещо бъркано с наденица по френски. Там се готви на голям казан, гости много деца също оставаш с усещането че си на лагер. Равнината е чудесна спокойно е има приказни розови залези. Сезан си е знаел работата.  Ние релаксираме с бяло вино и коте в скута.

Третс е градче с стар център, много приятен и старинен. Всички се познават. Взимаме ключа от църквата и разглеждаме. Има си и музей. После посрещаме деца от училището. Къщите не се заключват, но двора на училището да. Родителите чакат отвън и всеки учител си води класа до родителите лично. Добрите ученици нямат домашни. Бравос. Нашият е от тях, те си тръгват без раници, да обядват в къщи и следобед ще дойдат отново. Ние чупим от една френска франзела под сянката на кленове. Що ли на канадците им стои в знамето кленът, из цяла франция са на почит също, сигурно щот са франкофони. Черпим децата с пасти открадваме няколко чепки мушкато и хайде на Ревиерата.

Кан, попадаме в него след дълго пътуване, пак сме избрали дискавъри маршрут и 200 км преодоляваме за 5 часа.

Кан

Зареждам на бензиностанция „Казино” и удрям бинго. Дизелът евтин като никъде. Някакъв супер посещаваме, естествено с името Казино, набавяме плодове и зеленчуци със екзотичен произход. Пролазваме едвам през Антиб, здраво се задръства движението и пристигаме в Монтон – там ни е хотелът. Посреща ни един мосю Скапняк който докато вземе парите беше самата грация, но като поисках паркинг, както си пишеше, в хотелските екстри/Етап/ мигом се фръцна че не говорел английски. Приложихме софийски техники отново и се сдобихме и с тая екстра. Решихме да идем до Монте Карло с влак. И на гарата само ние и двама души отсреща. Започваме на английски да разпитваме, те отговарят на френски, абе мъчим комуникацията. След малко се разбира че сите сме българи. Те работят там, единият вече 8 години. Питат ни за лютеница, а ние ядец, раздадохме сумати, имаме само едно отворено, гузно си траем. Жалко. Разприказваме се. В последстиве се отказваме от влакчето и се мятаме на колата. Така де нали трябва да тестваме трасето на Ф1. Кара 2рия пилот . Завоите не са леки. Но гледките са зашеметителни.

Монте Карло

Казиното

Снимаме до пълно изтощение на батериите. Това е първото впечатление – като елха, викаш си ехаа. Колко изискано, грижливо, стилно. Колите са някакви странни марки, бутикови. Пиколата са страшно сервилни. Разхождат се хора във фракове и смокинги. И девойки с токчета и лъскави презрамки. Яхти – уау! Дори нощем не спират да ги лъскат. Духов квартет изпълнява фокстрот, дискретни охранители гледат подозрително фотоапарата. Папаращината е сериозен бизнес там.

О йе

Монте Карло – скала в морето. Блясък, величие, разкош, суета, пари.

Неволно си припомням:
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Май точно това е имал предвид поета. Всичкия поминък в това княжество идва от порока. Хазарт и бесен снобизъм. Витрините показват бляскави, лъскави основно кичозни дрехи. Всичките приходи идват от едната алчност. Принцът измислил ниските данъци, фестивалите, ралито, цирковете. Останалото само си идва. Къде да си покажа 39 метровата яхта, в Бургас ли, а, не става. Трябва там да се наредиш. Оф ще ме прощавате за социалистическия уклон ама ни остана такъв един кисел и бутафорен вкус. Май друго очаквахме.

Неудържимата страст към водата ни завлича естествено на плаж. По плажа са втора ръка баровци и пенсионери. Все пак извън сезона сме. След чудесния релакс се мятаме на Ланчата и палим гумите вече на изток.

Минаваме по прочутото съоръжение 100 тунела и виадукта. Впечатляващо, пътят почти никъде не минава по земята. Редуват се една след друга красиви гледки към заливи на известни и не чак толкова курорти. Минаването от Франция в Италия е абсолютно незабележимо и само една табела ни приветства на територията на Италия.

Ривиера

Ривиера отгоре

Там тръгваме на север към Лаго дел Гарда. Много коли, много трафик. Правим един опит да отидем в сервиз, протече водна помпа, но по съвсем балкански начин ни отрязват. Абе къде сега ще почваме, 4 следобед е, ние сме до 6, ела понеделник ще видим. Италианците ми се струват най-зле с езиците. През девет преки търсят някой да говори английски. Разгеле така попадаме на българин. Естествено помага: Не разчитай на тия братко. Доливай си вода и към България. Правим с него няколко опита той да склони разни майстори. Домани/елате утре/. Забравих обаче да спомена, че във Франция на една магистрална бензиностанция бях дигнал капака на колата. Първите признаци на отиващата си помпа. И мигом се появи един македонец с тир. Видял братска кола и решил да помага. Хвала нему и хора като него. Чувал съм че македонците нещо не ни харесвали. Е този беше от другите. Човек. От здраве да не се отърве!

Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба.

Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/

Естествено както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти – носталгична течност на брега на нощното езеро.
Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива – далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе.

Из езерото Дел Гарда

Италиански искушевия

По брега

Сирмионе типичен Несебър. Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда е красиво, само то има 20тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка – Триест.

Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите че прекаляват – да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила. От този град е започнал живота наново за много българи. Преди години когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам се че това е минало. Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по – високи цени ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата.

Триесте

Пирати

Довиждане

Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане. До късно скитаме из града. Красив е модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък… Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София. Мисля че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25км. ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите.
Говорех за шока. Как е възможно, дори във бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук нищо. Европейски съюз, а? След 25км. в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътя става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш ! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

Първата част е тук а всички снимки тук